Джордж Монбиът

 В книгата си "Късновикториански холокост" писателят Майк Дейвис описа как, докато през 70-те години на XIX в. Индия пострадала от суша и настанал масов глад, британският вицекрал лорд Литън изнесъл за Англия рекордните 6,4 млн. центнера жито. В резултат на имперската политика измрели между 12 и 29 млн. индийци. Само Сталин е скалъпвал подобен по мащаби глад.
Днес един нов лорд Литън се опитва да прокара друго брутално заграбване на храна. Като любим придворен на Тони Блеър, Питър Манделсон често създаваше впечатление сякаш би сторил всичко, за да се хареса на своя господар. Сега той е еврокомисар по търговията и от разкошните си офиси в Брюксел и Страсбург се надява да наложи такива договори, които ще позволят на Европа да краде храна от устите на някой от най-бедните народи по света.
Рибата например осигурява 70 % от протеина, изяждан от народа на Сенегал. По традиция тя е по-евтина от всеки друг животински продукт и с нея местното население се крепи на дъното на индекса за човешко развитие. В рибарството са заети 1 от 6 сенегалци, от които 2/3 жени. През последните 3 десетилетия обаче и това средство за оцеляване отмира, понеже други нации плячкосват ресурсите на Сенегал.
По отношение на рибата, Европейският съюз (ЕС) има 2 крупни проблема. Първият, дължащ се отчасти на лошо управление е, че рибният отрасъл не задоволява търсенето в Европа. Другият - че правителствата не щат да се конфронтират с рибните лобита и да забранят свръхулова. Ала ЕС се опитва да реши и двата, като праща рибарите си край Западна Африка. От 1979 г. насам Брюксел е сключил договори с правителството на Сенегал, позволяващи на нашите флотилии достъп до водите му. Заради което днес сенегалската морска екосистема все повече заприличва на нашата. Между 1994 и 2005 г. уловът на риба в местни води е спаднал от 95 000 т на 45 000 т. Притиснат от траулерите на ЕС, отрасълът там замира: от 1997 г. насам броят на рибарските лодки е намалял с 48 %.
Според последния доклад на организацията "ЕкшънЕйд" по темата рибарските семейства, които някога ядели 3 пъти дневно, сега се хранят само 1 или 2 пъти. С покачване цената на рибата, и техните клиенти също гладуват. Обаче същото става из всичките държави от Западна Африка, с които ЕС има договори. В замяна на купчина валута, основният им източник на протеин бива плячкосван.
Сенегалското правителство знае това и през 2006 г. отказа да поднови рибното споразумение с ЕС. Ала европейски рибари - главно от Испания и Франция, намериха начини да заобикалят забраната. Регистрират си лодките като сенегалски, купуват си квоти от местни рибари и направо прехвърлят техния улов в своите лодки още в открито море. Така те могат да обсебват и занапред рибата на страната и нямат задължение да я предават в Сенегал. А печалбите им ги чакат, щом уловите стигнат в Европа.
Сега канцеларията на Манделсон се опитва да изработи договори за икономическо партньорство с държави от Африка. До края на годината трябва да бъдат сключени, обаче много от държавите - в т. ч. Сенегал, отказват да ги подпишат. Споразуменията настояват европейските компании да имат право както да се разполагат свободно на африканска земя, така и да се ползват със същото отношение като националните. Което значи, че на държавата-домакин не й се позволява да прави разлика между нейните собствени бизнеси и компаниите от Европа. На Сенегал например ще бъде забранено да настоява рибата да остава за собствения му отрасъл и да изхранва собствения му народ. А хитрините на европейските траулери ще бъдат легализирани.

 Икономическата комисия за Африка към ООН определи преговорите на ЕС като "недостатъчно обхватни". Страдали от "липса на прозрачност", а пък на африканските държави не се давала възможност да се справят със законовите усложнения. От "ЕкшънЕйд" посочват, че канцеларията на Манделсон не вземала под внимание тези проблеми, засилвала натиска върху непокорните държави и "придвижвала напред преговорите много по-бързо, отколкото африканците могат да понесат". Значи, ако тези споразумения бъдат натрапени на Западна Африка, лорд Манделсон ще бъде отговорен за пореден империалистки масов глад.
Дотук видяхме един пример за "хранителния колониализъм", който отново завладява отношенията между богати и бедни държави. С намаляване на глобалните хранителни запаси, богатите консуматори са принудени да влизат в конкуренция с гладните. Наскоро екологичната група WWF публикува доклад за непрякото потребление на вода във Великобритания, купувана под формата на храни. Британците купуват повечето ориз и памук от долината на р. Инд, където е най-добрата обработваема земя на Пакистан. Но за да се покрие експортното търсене, водоизточниците в долината биват изпомпвани по-бързо, отколкото могат да се презаредят. Същевремнно, дъждът и снегът в Хималаите намаляват, вероятно като резултат от климатични изменения. На някои места в подпочвените води се просмукват соли и други отрови за стопанските култури, убивайки завинаги земеделието. Повечето зърно, което ние купуваме, се търгува свободно, ала всичките непредвидени разходи се трупат на Пакистан.
Отскоро научаваме пък, че държави от Близкия Изток, начело със Саудитска Арабия, си подсигурявали изхранването за в бъдеще, опитвайки се да изкупуват земя от по-бедни нации. В. "Файненшъл Таймс" писа, че саудитите искали да създадат земеделски стопанства в чужбина, всяко от които щяло да надхвърля 100 000 хектара. Но тяхната продукция нямало да се търгува: просто ще се превозва директно до собствениците. Дори този вестник, който обичайно агитира за продажбата на всичко, сега се опасява от "кошмарния сценарий как от укрепени ферми се изнася зърно, току пред очите на гладуващите местни". Чрез "тайни двустранни споразумения", продължава "Файненшъл Таймс", "инвеститорите се надяват да могат да заобикалят всяка потенциална търговска забрана, която държавата-домакин би наложила по време на криза".

 Засега Етиопия и Судан са предложили на петролните държави стотици хиляди хектари. На местните корумпирани правителства им е лесно: в Етиопия държавата твърди, че притежава повечето земя; в Судан пък, пъхнат на подходящия чиновник плик превръща земята на друг човек в разменно средство. Иначе, 5,6 млн. суданци и 10 млн. етиопци постоянно имат нужда от помощи за изхранване. А сделките, които техните правителства сключват, само могат да увеличат глада.
Нищо дотук не подсказва, че бедните нации не бива да продават храна на богатите. За да избегнат глада, държавите трябва да подсилват покупателната си способност. И това често означава да продават селскостопански продукти, увеличавайки стойността им чрез обработване на място. Обаче в сделките, които аз описах, няма нищо честно. Там, където някога са използвали огън и меч, богатите нации днес използват чекови книжки и юристи, за да заграбват храна от гладните. Борбата за ресурси вече започна, ала ние - поне в краткосрочен план - сякаш не я забелязваме. Богатите правителства по света ще се защитават от политическата цена на дефицитите, дори ако това означава други народи да трябва да мрат от глад.

http://www.vestnikataka.com/?module=displaystory&story_id=52320&format=html